петък, 16 април 2010 г.

Още съм жив - Утро


Още съм жив - Утро


Допивам си кафето. Като него
навън е още черна утринта.
Допушвам си цигарата. И ей го
вкусът лютив и най-пръв на света.
Горещо. Черно. Люто. Но пониква
из тъмното на изгрева лъча.
Да, трябва първо с тъмното да свикна,
да мога светлото след туй да различа.
С горещото да разпозная хладно.
И с черното - да разпозная бял
денят... Горчивото - от сладко...
...И някъде през димните кълба
аз смисъла на всичко туй съзирам:
в довършека на своя скъсан сън
в миниатюр отрано репетирам
грамадното, очакващо ме вън.
И аз те благославям, мой ден греещ.
Нарамвам те и те понасям - чист!
Дорде душа-прозорец почернее
и в мрака белне само моят лист.

Дамян Дамянов

За по светло Утро...

четвъртък, 15 април 2010 г.

Битката с вятърни мелници

***

Кошмарен век на атомни виелици,
на зли ракети и човешки лов
и в него ти - тъй смела отживелица!
И в него ти - нещастнице Любов!

Ах,как жестоко,тъжно и обречено
звучиш във тези тъй железни дни,
когато нелюбовното човечество
говори не със ласки, а с войни!

Ти искаш с нежност да спасиш живота ни?
Назад!Металът ще те сгази с бяс!
И теб,и всички твои донкихотовци,
между които първият съм аз.

Какво от туй!На риск,велика армийо,
родила всичко в своя порив висш,
света създала - нежния,коварния,
ти само можеш днес да го спасиш.

Със силата безкрайна на сърцето си,
със нежността създала векове,
без теб би празна литнала ракетата
към дваж по-празни,мъртви светове!

Дамян Дамянов

В последния ден на годината


В последния ден на годината


Годината след час
ще свърши. Нишката се омотава.
Едничък час, последният й днес.
Което беше живо време, става
във гроба отромонен ек без вест.
Очаквам няма аз.

Дълбока е нощта.
Едно око отворено дали е?
Тревожно блъска в тия зидове
изтеклия живот. Сърцето бие.
Прекарай тия сетни мигове
във бдяща самота!

Зад мен е пътят цял.
И всичко с хладен ум сега ме гледа
и се възправя като страж суров
на прага земен. О, полупобеда!
О, тежко рухнал дял!

Как вятърът с замах
кръстачката на тоз прозорец тегли!
Годината… Отлита с вихър тя,
а не изтихом като сенки бегли
да се стопи сред звездна яснота.
О ти, дете на грях!

Нима ти всеки ден
не чуваше ек с потаен намек
из бездната на пустата ти гръд,
где се ломяха камък подир камък,
когато там нахлуеше дъхът
на полюса вледен.

Кандилото без глас
трепти, гасней… Фитилът смуче жадно
последната му капчица елей.
И ти ли, мой живот, тъй безотрадно
изтля? Нима студена, черна зей
пред мене гробна паст?

Знам, моят клет живот
ще рухне вече във кръга, заключил
годината… Отдавна знаех аз.
И все пак туй сърце не се отучи
да пламва цялото в суетна страст.
Сега избива пот

на ужас без предел
по челото. Една звездица мигар
през облаците в миг не се яви?
Звездицата на любовта е сигур.
И тя с мъждив светлик ти се гневи,
че страх те е обзел.

Я чуй! Плющят крила.
Надгробен химн? Небесно ли ехтене?
Камбана нейде бий с блуждаещ глас.
О, господи, аз падам на колени —
смили се във последния ми час!
Годината изтля.

Анете Дросте-Хюлзхоф

вторник, 13 април 2010 г.

Пламтяща любов


Пламтяща любов


Ти искаш да знаеш защо ли
понякога тъй съм замислена аз,
така безразсъдна, без воля,
разсеяна тъй непростимо завчас.
Ти искаш без милост да знаеш
какво свидно нещо отдавна се крий
във скрина заключен, потаен,
пред който аз често стоя до зори.


Видях две очи, във които
лъчът се пречупваше като в поток.
И срещна ли друг поглед — скрито
си мисля за техния блясък дълбок.
Дори сред нивята вълнисти,
когато цветеца, откъснат за мен,
нарече ти „Окулус Кристи“,
аз пак спомних техния поглед вглъбен.


И тонът на глас един има —
дълбок, затрептял като екот от рог.
Той сякаш на подбив ме взима
и вред ме преследва тъй нежен и строг.
Недавна в сияйната зала
от писък цигулков терзана бях аз
и мигом, изтръпнала цяла,
във виолончелото чух оня глас.


А бих ли могла да забравя
оная и гъвкава, и яка снага
пред мене в самотна дъбрава
или по вълните далеч от брега?
Дори преди малко аз зърнах
как облаче, литнало в безкрайността,
разсея се, в дим се превърна —
и сякаш пак тая снага очерта.


И чуй, чуй накрая от мене
какво има в скрина заключен и тих:
там кърпичка, с кръв напоена,
веднъж посреднощ крадешката укрих.
Поряза се с нож той самия,
берейки ми вишни над стръмния ров.
И тъй сега двете аз крия:
кръвта му и мойта пламтяща любов.

Анете Дросте-Хюлзхоф

Станси за музика


Станси за музика


Няма хубост на земята
с теб да се сравни;
като арфа над водата
твоят глас звъни.
Той със своята магия
сепва морската стихия.
Нощните вълни замират,
спира да струи зефирът.


През морето засияло—
Златен лунен път,
то като дете заспало
движи свойта гръд.
Тъй духът се преклонява —
в унес той те обожава;
причиняващ ти вълнения
като морските течения.


1816

Джордж Байрон

понеделник, 12 април 2010 г.

Сонет


Сонет


Морето — с кораби осеяно бе то,
тъй както със звезди са нощем висините:
на котва в пристана почиваха едните,
сновяха другите тук-там, кой знай защо.


Тогава в залива съгледах чуден кораб;
дохождаше невям от приказна страна
и горд със своя ход и мачти, и платна,
като видение се плъзгаше в простора.


Той беше чужд за мен, за него чужд бях аз,
и с влюбен взор все пак следих го непрестанно:
по-мил ми беше той от всичко в този час.


Но дълго време ли тук щеше да остане?
Повея изведнъж и с полъха несмел
отплува корабът, на север път поел.

Уилям Уърдсуърт

Плачещи рози

Червени рози