В недрата на Родопите - Част I

В недрата на Родопите
I. Родопите - съдбата на нашата южна граница


Родопите – това грамадно кръстосване и сплитане безчислени планински вериги, покрити с борови гори или с тлъсти паши, което захваща от долината на Марица и простира и последните си вълнения дори до Бяло море, са много слабо познати на науката, в по-голямата си част. Едно, тяхната отстраненост и мъчнопроходимост, друго – мохамеданското там население, остало в първобитно състояние, недоверчиво и фанатично, правели са пътуването из тях пълно с трудности и премеждия, които са отклонявали от там туристи и посетители. Аз разбирам – европейци. Колкото за нас, българите, тия зелени планини, които препасват от юг България, са били през цели векове за нас една terra incognita в същото ни отечество и пълно със страховита и враждебна тайственост. Само неколцина търговци от индустриалните градове на Тракия в турско време, поради интересите си на македонските панаири, са се престрашавали да минуват страшния "Доспатски балкан", през пътя, насеян с опасности и с възпоменания за кървави грабежи и убийства...
Сан-Стефанският договор, заедно с другите добрини, даде ни и Родопите и отвори тяхната вътрешност на нашето жедно любопитство; той ги внедри почти цели в границата на Великата България, но само за един ден; берлинският договор през 1878 г., а по-после – турско-българският – от 1885 год. измениха значително южната ни граница, която сега пъпли повече по северните височини на Родопите; тя прави силни зигзаги по водоразделните гребени и из доловете и с един дълбок остър клин достига над Кричим дори до билото на северния родопски гребен, и наднича над Пловдив.
Тая игра на нашата южна граница в Родопите, по една историческа орисия, повтаря съдбата й през средните векове, при старото българско царство: тя и тогава никога не е била трайна и е правила големи или малки колебания по родопските гребени, според променливото щастие на оръжието ни във вечната ни борба с Византия.
Днес, както ясно става на картата, в нашата граница спада само една трета част от Родопите; останалата и то най-плодородната част от тая планинска система, принадлежи на Турция, но тая малка част, оставена нам като милостиня от дипломацията, е най-величествената и поетическата: тя се възнаграждава с обладанието на една красота – Чепинската долина, и на една гордост – Мусалла – подир Олимп и Шар най-високия колос в целия Балкански полуостров.

Аз тръгнах за първата – Чепино.

Иван Вазов