„Балада за стария моряк“

Из „Балада за стария моряк“

Бях сторил пъклена постъпка аз
и зло тя нам ще навлече:
твърдяха, че съм птицата, убил,
вестителка на ветрове.
„Нещастнико, ти птицата уби,
вестителка на ветровете!“

Ни тъмно, ни червено, с лик на бог
сияйно Слънцето, изгря:
те рекоха: Ти птицата уби,
която носеше мъгла.
Такива птици заслужават смърт,
които носят ни мъгла.

Ветрец и пяна, волната бразда
зад нас се точеше една;
и ние първи влязохме в това
море на вечна тишина.

Ветрецът спря, видяхме скръбни как
увисват нашите платна.
Говорехме си, за да нарушим
загадъчната тишина.

В бакъреното пламнало небе
над мачтата по пладне сам
висеше слънчевият кървав диск,
от месеца не по-голям.

Без вятър корабът ни дни и дни
стоеше като прикован,
подобно нарисуван ветроход
въз нарисуван океан.

Вода, вода, отвсякъде вода,
дъските пукат се от пек.
Вода, вода, отвсякъде вода,
а жаден ще умре човек!

Морето гниеше. О, боже мой,
нима възможно е това?
Да, лазеха из калното море
от кал родени същества.

А нощем огньовете на смъртта
танцуваха във кръг, в зигзаг;
горяха с плам зелен и син вълни,
подобно лампите на маг.

Кой дух ни мъчеше, един от нас
можа в съня си да прозре:
той от страната на мъгли и сняг
следил ни беше по море.

От страшна жажда нашият език
до корен беше изсушен,
а в гърлото ни глъхнеше гласът,
от сажди сякаш задушен.

Ах! Ден проклет! С каква злина
ме гледаха и стар, и млад!
Те Албатроса мъртъв вместо кръст
провесиха на моя врат.

Самуел Колридж

Люси

Люси

1
Страстта е странна — зная аз.
Страстта ще разбере
тоз, който бил е в нейна власт —
той само най-добре.

За да я срещам ден след ден —
о, роза, беше тя! —
към къщата й устремен,
препусках през нощта,

в луната взрян над тъмен клон,
в простор далечен взрян.
Летеше бързо моят кон
по тоя път желан.

Градината й щом видях,
щом хълма изкачих,
луната слезе с блясък плах
над оня покрив тих.

И като в сън, и като в блян
през нежна тъмнина
препусках с поглед прикован
във бавната луна.

Внезапно спря се моят кон,
възправи се в искри.
Над покрива зад тъмен клон
луната в миг се скри.

През влюбения ум лети
капризно мисълта.
— О господи, над Люси бди!
Нима издъхва тя!
2
Край девствен път, край извор бял
далеч-далеч оттук,
не бе я никой друг видял,
не бе я любил друг.

Зад камък с мъх тя сякаш бе
цветец, прикрит едва.
Блестеше в голото небе
като сама звезда.

О, никой, никой не узна,
че Люси спи в пръстта.
Почива тя във тишина,
във мен почива тя.
3
Пътувах през света голям
сред чужди, но тогаз,
родино, можех ли да знам
как с теб съм свързан аз?

Отмина тоя сън. Смутен,
не мога твоя бряг
да изоставя — всеки ден
с любов ме свързва пак.

Дали ще срещна радостта
сред планините аз?
С чекрък я виждам през нощта
преде до късен час.

В дома й грее твоят ден,
притулва го твой мрак.
Тя гледа с поглед вледенен
към хълмите ти пак.
4
Насън се взирам с буден дух —
без сън, без страх съм аз.
Но тя е без очи, без слух
за моя тръпен глас.

Тя няма чувства, сили, мощ,
плътта не я боли.
Върти се вечно — ден и нощ —
с дървета и скали.

Уилям Уърдсуърт

Градината на любовта

Градината на любовта

Бях в градината на Любовта
и какво да си мисля, не знам:
връз тревата, добра за покой и игра,
се издигаше някакъв храм.

Този храм бе затворил врати
и изпречил скрижала НЕДЕЙ.
Закопнял за цветя, призовах Любовта,
ала глас ми изсъска: „Не смей!“

И съгледах — в гробове безброй
никнат кръстове вместо цветя.
В черни трънни венци тъмничари отци
ми обвиха страстта, радостта…

В недрата на Родопите - Част II

II. Пръв поздрав на Родопите. — Белово. — Заник слънце. — Радушно гостоприемство.

Извадих си билет на Софийската гара за Голямо Белово. Голямо Белово бях направил за точка на тръгването ми из Родопите, на които то се намира скрито в полите; от там щях да вляза и се потопя в тоя зелен планински хаос, пълен с такава таинственост и поезия за мене. Но още когато приближавах станцията Баня Костенец, от дето се видят снежните висове и чуки на Родопите, аз се почувствувах техен пленник, цял в обятията на тяхната атмосфера; те ме обхващаха властно със своето величие, приковаваха погледа ми и пълнеха душата ми и мислите ми всецяло със своя стихиен образ. Великите планиии упражняват въз човека същото чаровно влияние, както видът и на морето… И аз с едно истинско сладострастно чувство поглъщах в гърдите си свежия ветрец, що ми полъхваше от големие чалове над Костенец; чинеше ми се, че поимах вече аромата на боровите им гори, що се тъмнееха под гладките им темета, и че схващам морският им шум в кристалното шумолене на младата Марица, на която бистрите струи преди малко са изтичали от подоблачните езера на Мусалла.
По 3 1/3 часа паравозът изпищя, пълнейки с ек Момина Клисура, и спря при Беловска станция. Понеже кола не намерих за Белово, предадох вещите си на два хлапака и тръгнах подир тях. Веднага се озовах в един планински дол, из който шумеше Яденица. Тая река, която се излива в Марица при станцията, иде от вътрешността на Родопите, минувайки през най-гористите местности, главната област на експлоатацията лесовете от барон Хиршовия трион. Големи върби и дъбове покрай бреговете хвърлят дебелата си сянка въз бистрите пенести вълни. От двете страни се издигат рътове, покрити с низък габрак; те вървят успоредно на юг, по-зелени и по-високи, и опират в главната верига на Родопите, цяла облечена с гори, която красиво откроява набраздените си върхове в лазурното небе.
След половина час ход влязох в Белово. Голямо село, притиснато от голи ярове, загнездено надлъж по десния бряг на Яденица. Из единствената тясна улица, с лош калдаръм, между два реда низки къщи — с насядали на праговете купчини жени — и кръчми, аз следвах доста време хлапаците, които ме завеждат най-после в една от последните, дето ми казаха, че имало стаи за гости.
Там отивах с цел да пренощувам, след като си хвана водач и кон, и утре рано да потегля за Чепино. Но кръчмарят ми обади сурово, че няма място; нямаше място за мене и в другите кръчми-ханища, дето питах. Намерих се в чудо. Мислех да се повърна на станцията да преспя в някоя от гостилниците там. Най-после един кръчмар, когото втори път ходих да моля, се смили и ме прие в къщата си за тая нощ. Той ме заведе на горния кат и ми посочи една гола, прашна стая, с два прозореца без стъкла, като ми каза сухо, че постелки и завивки нямал. Нямах и аз свои, но пак слава Богу и на това. Щях да помръзна през нощта, овит само с шала си, но тя, за щастие беше кратка.
Ступанинът след като ме разпитва за целта на пътуването ми и за положението ми в София, осведоми се за името ми, което му каза толкова нещо, колкото и неговото на мене, и си излезе.
Слънцето залазяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се наричаше „за̀ник слънце“, прекрасен български термин, както и „изгрев-слънце“, който другаде чух; но пишущите братя никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменяват учено с километрическите и чужди на духа на българския език: „изгряването на слънцето“ и „захождането на слънцето“. Един господин, който превождаше в един български вестник романа „На разсвете“ от Ежа, беше велемъдро предал това название с „При пукването на зората“!
Няма съмнение, че това се дължи, колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост в знанието езика, който тъй добре знае народът. Въобще той не обича проточеностите и грижливо ги избягва. Той особено избягва глаголните съществителни, като горните, и казва: за̀ход или за̀ник слънце и изгрев слънце, или просто: изгрев; вместо „пукнувание на зората“ — призори; на̀пън вместо напъване, тътен, вместо тътнение; а бъде ли принуден да ги употреби, той пак ги скратява и казва: правене, дигане, пиене, спане и пр.
Г-н Н. (ступанът) пак дойде, но сега с твърде дружелюбна усмивка на лицето, предишната сухост и студената учтивост се смениха с една топлота, на която аз не можах да отгатна причините. На поканата му излязохме на балкона, дето цъфтяха саксиите със светлочервени цветя, с молохи, стамболчичета и други разкошно разцфтяли стръкчета.
— Докато разтребя стаята, да постоим тука на хладничко, тука най-хубаво е по заник-слънце — каза ми той.
И наистина, вечерната картина беше хубава. Високият зелен рът пред нас, по който мирно пасяха няколко пръснати коне и волове, хвърляше голямата си сянка въз дола, въз овошките и дърветата, които нещо зашумяха, от планината вееше оня тих, хладен и приятен ветрец, който в Станимака гърците наричаха „вечерникос“; скритото зад върха слънце издаваше златни, сияющи снопове лучи, които заливаха високите гористи бърда, тъпи чуки и красиви хълбоци на планината, а в падините остаяха големи петна от сянка. В дъното на тая сянка бучеше буйната Яденица. Тая горска картина имаше чудна прелест под играта на вечерното осветление.
Бай Н. поръча̀ на едно момче, във френски шаячени дрехи, което току-що бе свършило да мете стаята, да донесе ракия. Той ми обади, че това момче е син му, който свенливо се ръкува с мене, кога донесе блюдо със стъкленце ракия и две чашки. Малко подир това дойде и едно момиче, тънкулясто и мършавичко, но с приятно лице, донесе мезенце и се ръкува с мене тоже; то беше дъщеря на гостолюбивия ступанин. Тя се последва скоро и от две други невести, с които мълчишком си стиснахме ръцете. Бай Н. не ми ги отрекомандува, но аз разбрах, че той ми стори чест да ми представи цялото си семейство. Аз не можах да не бъда чувствителен на тия дружески и топли отношения. Лошото мнение, което отначало добих за гостолюбието на българина тука, се измени. Излизаше, че добрите славянски черти не са изчезнали досущ из нравите на нашия селски народ. Трябва само да умееш, да победиш недоверието му. Истина, че аз не знам с какво го победих…
Бай Н., както го разбрах, бе един от заможните беловчани; освен къщата и хана в Белово, той притежава един хан и при станцията. Но главното му занятие е търговия с дървен материал; тя е и главния поминък на селяните. По околните страни и пътища твърде малко сгодно място има за земеделие: лозарство не може също да вирее, защото местността е висока и на усой. Белово е турено на твърде лошо положение. Истинското място за заселение е била широчината при станцията — то там е и било най-напред; но в миналите смутни времена селото се е преместило и задънило навътре в глухата, тясна и мъчнодостъпна клисура. Същото явление представляват стотици още села и паланки из нашето отечество.
Както ни разправя историята, Белово е било едно от укрепените места, които са показали храбро съпротивление на турците при завоеванието. И подир него, то, заедно с други планински паланки, като Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Чепинско, са се ползували с едно привилегировано положение, което е приличало на полунезависимост. Тия села са били задължени да дават войници на Султана, по няколко хиляди души годишно. Те не получавали никакво съдържание и, въоръжени само с копия и боздугани, придружавали военните обози, ровели окопи, гледали конете, секли дърва и изпълнявали други работи, а част от тях пазели при Цариград султанските коне. Срещу това задължение те са живели независимо, управлявани от свои войводи и князове; били освободени от данък и други тегоби и имали право да носят, както турците, разноцветни дрехи. Хиляди от тях са били под стените на Будин и Виена, дори в Египет, заедно с турските войски. Това любопитно учреждение на „войнишки села“ е траяло близо 300 години, дори до началото на нашия век.
На това обстоятелство се дължат и известни морални качества у жителите в поменатите местности, като храброст, вироглавщина, любов към свободен живот, които дадоха на историята ни — най-напред хайдуците, а после бунтовете до 1876 г. Разбойническият дух и до последно време тлееше в тия диви и горски усои на Родопите; те и до днес са главното прибежище на харамии, които почти всяка пролет, с лястовиците заедно, се вестяват тука.
Бай Н. стана и ми каза сбогом, като ме попита желая ли да ми сготвят нещо за вечеря. Понеже аз си носех, приех само предложението му да ми прати вино. Когато влязох в пометената си стая, аз останах смаян: вместо да я найда гола, тя беше постлана цяла и пременена с нови постелки и възглавници. Един чист юрган беше турен на разположението ми. Сякаш, че тя очакваше да приеме някой министър! Тя беше добила ненадейно за мене тоя гостолюбив и празничен вид, чрез ръцете на невестите, които ми се марнаха, че шътът там. Това беше приятна и много ласкателна изненада, на която аз само по-после, мисля, че отгатнах причината: Бай Н…-ят син, който е свършил трети клас и вероятно е запомнил от някоя читанка името ми, беше ме повдигнал кой-знай колко в очите на баща си, та ми се правеше такъв добър прием. Не напразно тая планина е била отечество на Орфея: де ще музите намерят прием в нашия железен век, ако не тука? Това живо момче (то вече е изстояло солдатлъка си), ми шъта и при вечерята с голяма предупредителност и до късно се разговаряхме със сърдечност, като стари приятели.

Лека нощ

Лека нощ

Ти „лека нощ“ ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с „лека нощ“ не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те „лека нощ“ не си желаят,
но винаги е лека тя!

1821
Пърси Биш Шели

В недрата на Родопите - Част I

В недрата на Родопите
I. Родопите - съдбата на нашата южна граница


Родопите – това грамадно кръстосване и сплитане безчислени планински вериги, покрити с борови гори или с тлъсти паши, което захваща от долината на Марица и простира и последните си вълнения дори до Бяло море, са много слабо познати на науката, в по-голямата си част. Едно, тяхната отстраненост и мъчнопроходимост, друго – мохамеданското там население, остало в първобитно състояние, недоверчиво и фанатично, правели са пътуването из тях пълно с трудности и премеждия, които са отклонявали от там туристи и посетители. Аз разбирам – европейци. Колкото за нас, българите, тия зелени планини, които препасват от юг България, са били през цели векове за нас една terra incognita в същото ни отечество и пълно със страховита и враждебна тайственост. Само неколцина търговци от индустриалните градове на Тракия в турско време, поради интересите си на македонските панаири, са се престрашавали да минуват страшния "Доспатски балкан", през пътя, насеян с опасности и с възпоменания за кървави грабежи и убийства...
Сан-Стефанският договор, заедно с другите добрини, даде ни и Родопите и отвори тяхната вътрешност на нашето жедно любопитство; той ги внедри почти цели в границата на Великата България, но само за един ден; берлинският договор през 1878 г., а по-после – турско-българският – от 1885 год. измениха значително южната ни граница, която сега пъпли повече по северните височини на Родопите; тя прави силни зигзаги по водоразделните гребени и из доловете и с един дълбок остър клин достига над Кричим дори до билото на северния родопски гребен, и наднича над Пловдив.
Тая игра на нашата южна граница в Родопите, по една историческа орисия, повтаря съдбата й през средните векове, при старото българско царство: тя и тогава никога не е била трайна и е правила големи или малки колебания по родопските гребени, според променливото щастие на оръжието ни във вечната ни борба с Византия.
Днес, както ясно става на картата, в нашата граница спада само една трета част от Родопите; останалата и то най-плодородната част от тая планинска система, принадлежи на Турция, но тая малка част, оставена нам като милостиня от дипломацията, е най-величествената и поетическата: тя се възнаграждава с обладанието на една красота – Чепинската долина, и на една гордост – Мусалла – подир Олимп и Шар най-високия колос в целия Балкански полуостров.

Аз тръгнах за първата – Чепино.

Иван Вазов

В недрата на Родопите - начало

В недрата на Родопите - начало

В недрата на Родопите
(пътепис от Иван Вазов)

Крила, крила да имах! – та щях да бягам ази
от туй борбище шумно на страсти и умрази,
де моя дух под скърби прегъва се, кат'роб;
та щях към вас да хвръкна, Родопи горделиви,
с гърди разширочени и с погледи стремливи –
опряни в ваший лоб.

Аз щял бих да се стрелна, в полета си чудесни,
сред облаците светли – селения небесни –
кораби без кормило, без шум, без капитан,
по волята на вятъра оставени да плават,
кат мислите поетски, що често обитават
ефирний океан!

Аз щял бих, о грамади, о снежни пирамиди,
върху кои орелът легло си волно зиди,
полека да се нося из ваш'те висоти,
над преспите ви бели простора да измирам
и сянката си будна с любов да я съзирам
по тяк като лети...

Аз щял бих тихо, плавно в лазура да се вея
и някъде да срещна душата на Орфея,
блудяща, като мене, из сините зари,
или да чуя, смаян, в стона на зефира
звук някой си останал от дивната му лира
в дълбоките гори ...

(Поля и гори)


С такива думи преди години в Пловдив, аз се обръщах към Родопите и към оная снеговита грамада, която ги завръшва на запад, и която тогава аз не знаех, че се нарича Мусалла – защото нашите географии ни учеха за Лунните планини в Африка и за езерото Коку-Нор в Тибет, а нашата земя не знаеха – с такива жедни чувства се обръщах към Родопите, които така пленително мамеха душата ми и остаяха за мене тайнствен свят.
А между това, съвсем не бяха нужни крила – ако не да се надминат, то да се посетят – тия приоблачни висоти, и онова, което стои зад тях.
Трябваше просто малко воля и един кираджийски кон.
Истина, – тогава (1882 год.) беше още Румелия, и свободното разхождане из Родопите на неуловимите рицари на Караискакевата и Халамовата чети, плюс – непокорните соколи на Тъмръшката република, правеха въздуха им често много нехигиеничен за туристите...
Но това лято, през юни, аз бях честит да направя една обиколка из класическата планина на Орфея.

Иван Вазов

Люлека ми замириса

Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:
върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
Люлека ми замириса.

Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)
в майска нощ в градина млада
под небесната лампада.
Люлека ми замириса.

Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!
А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази -
от любовен дъх талази.
Люлека ми замириса.

Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
Люлека ми замириса.

Иван Вазов

В недрата на Родопите

Няколко думи от мен защо го правя...

От днес ще започна да публикувам отделни разкази от пътеписа на Иван Вазов - "В недрата на Родопите". Това е един поглед на света който се намира там, на хората които живеят, на природата през очите на поета, писателя, пътешественика...през очите на един голям човек. А защо именно го правя? - би попитал някой? А пък и никой да не се сети да пита - аз самият задавам този въпрос. Защото в това забързано време, когато е прието да не се мисли, да приемаме мисленето на другите, а се гледа само да се работи за пари, а духовността сме я оставили на заден план...винаги трябва да има някой, който да задава въпроси. Та да се върна на въпроса - Защо го правя? Ами влезте в Утро и прочетете сами защо. Дано това което прочетете Ви хареса, и то да бъде Вашето Утро - в буквален и в символичен смисъл.
Добро утро, Дами и Господа!

Ода на западния вятър

Ода на западния вятър

1
О, Ветре западен, див дъх на Есента!
Вълшебник, викнал духове влудени,
незрим, ти пръскаш мъртвите листа,

кафяви, бледни, трескаво-червени
— прокажени в прокълната гора;
и с плач заравяш семена студени

да спят под вледенената кора,
като че всяко труп е в гроб поставен,
додето твойта пролетна сестра

с живот изпълни всеки кът забравен,
събуди с рог земята и подкара
стада-зърна в просторите въздушни —

Див Дух на ярост и на надпревара,
Рушител и Пазител, слушай, слушай!

2
Ти — луд поток през стръмни висини,
повлякъл, сякаш са листа изгнили,
рой облаци по сини ширини,

на мълниите феи бързокрили,
и те като Менада[1] страховита
небето в ярки кичури са скрили

от хоризонта тъмен до зенита;
ти — който пееш песен погребална,
със бурята гръмовна и сърдита,

на бедната издъхваща година
под саркофага на нощта прощална
и сред мощта на твоите пари душни;

ти — блъснал небосвода да се срине
сред дъжд, и град, и огън, слушай, слушай!

3
Ти — вдигнал Средиземното море
от унеса на летен сън и спомен,
край залива, де всяка мъка мре,[2]

де тихо го приспива речен ромон
и то оглежда кулите заспали
да тръпнат сред града замрял, поломен,

във светъл мъх и клони разцъфтяла,
така прекрасни, че болят очите;
ти — чийто стъпки, в мрака прокънтяли,

раздират на Атлантика водите,
а в дъното над тинята листата
в подморската гора сред ужас шушнат

и чуят ли гласа ти в тишината,
треперят и се гърчат, слушай, слушай!

4
Да бях аз мъртъв лист, от теб понесен,
да бях аз облак — да политнем двама,
да бях вълна сред пристъпа си бесен,

пред твоя вик задъхана и няма;
(макар по-слаб от теб, о Непокорен!);
да бях дори момче, което няма

ни капка страх пред твоя път просторен,
готово да те следва със охота!…
О, искам да ме тласкаш, неуморен,

да бъда облак, лист, вълна с вълните!
Аз паднах сред трънака на живота!
Аз в кърви съм! И бремето на дните

прегърби едного, на теб приличен —
неукротим, и горд, и необичан!…

5
Като гората да съм твоя лира!
Какво че лист след лист от мене пада?
И твоят порив, който не умира,

да опне струните ни, да изстрада
една красива в болката си песен!
О, Дух свиреп, да бъдем без пощада!

Мой дух стани! От моя глас унесен!
Със думите ми сгрей сърцата нови!
Като листа над нивите наесен

разхвърляй мислите ми по земята —
искри от неизгаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!…

О, Ветре! Зима следва твоя полет!
Но знай — след нея пак ще дойде Пролет!

1819

Пърси Биш Шели

Бележки:
[1] Менада — вакханка, участница в буйните, възторжени тържества, посветени на древногръцкия бог Диони (Бакхус).
[2] „… край залива, де всяка мъка мре“ — става дума за Неаполитанския залив, а по-долу — за Неапол.