„Балада за стария моряк“

Из „Балада за стария моряк“

Бях сторил пъклена постъпка аз
и зло тя нам ще навлече:
твърдяха, че съм птицата, убил,
вестителка на ветрове.
„Нещастнико, ти птицата уби,
вестителка на ветровете!“

Ни тъмно, ни червено, с лик на бог
сияйно Слънцето, изгря:
те рекоха: Ти птицата уби,
която носеше мъгла.
Такива птици заслужават смърт,
които носят ни мъгла.

Ветрец и пяна, волната бразда
зад нас се точеше една;
и ние първи влязохме в това
море на вечна тишина.

Ветрецът спря, видяхме скръбни как
увисват нашите платна.
Говорехме си, за да нарушим
загадъчната тишина.

В бакъреното пламнало небе
над мачтата по пладне сам
висеше слънчевият кървав диск,
от месеца не по-голям.

Без вятър корабът ни дни и дни
стоеше като прикован,
подобно нарисуван ветроход
въз нарисуван океан.

Вода, вода, отвсякъде вода,
дъските пукат се от пек.
Вода, вода, отвсякъде вода,
а жаден ще умре човек!

Морето гниеше. О, боже мой,
нима възможно е това?
Да, лазеха из калното море
от кал родени същества.

А нощем огньовете на смъртта
танцуваха във кръг, в зигзаг;
горяха с плам зелен и син вълни,
подобно лампите на маг.

Кой дух ни мъчеше, един от нас
можа в съня си да прозре:
той от страната на мъгли и сняг
следил ни беше по море.

От страшна жажда нашият език
до корен беше изсушен,
а в гърлото ни глъхнеше гласът,
от сажди сякаш задушен.

Ах! Ден проклет! С каква злина
ме гледаха и стар, и млад!
Те Албатроса мъртъв вместо кръст
провесиха на моя врат.

Самуел Колридж