вторник, 1 март 2011 г.

Честита Баба Марта

Честита Баба Марта на всички. Нека всички са весели и засмени, да има много смях и настроение.
Възползвайте се от възможността и поздравете своите приятели с картички за първи март.
Може да си вземете Късметче от Баба Марта. А подарихте ли мартенички? Ето и една идея за поднасяне на мартенички.
Дамите биха били неотразими ако комбинират мартеница-рокля с чанта мартеница. Ето и няколко идеи как да си направим мартенички: Мартеници-ръкохватки, Мартеници на дивана, мартеница Пижо и Пенда.
 

петък, 16 април 2010 г.

Още съм жив - Утро


Още съм жив - Утро


Допивам си кафето. Като него
навън е още черна утринта.
Допушвам си цигарата. И ей го
вкусът лютив и най-пръв на света.
Горещо. Черно. Люто. Но пониква
из тъмното на изгрева лъча.
Да, трябва първо с тъмното да свикна,
да мога светлото след туй да различа.
С горещото да разпозная хладно.
И с черното - да разпозная бял
денят... Горчивото - от сладко...
...И някъде през димните кълба
аз смисъла на всичко туй съзирам:
в довършека на своя скъсан сън
в миниатюр отрано репетирам
грамадното, очакващо ме вън.
И аз те благославям, мой ден греещ.
Нарамвам те и те понасям - чист!
Дорде душа-прозорец почернее
и в мрака белне само моят лист.

Дамян Дамянов

За по светло Утро...

четвъртък, 15 април 2010 г.

Битката с вятърни мелници

***

Кошмарен век на атомни виелици,
на зли ракети и човешки лов
и в него ти - тъй смела отживелица!
И в него ти - нещастнице Любов!

Ах,как жестоко,тъжно и обречено
звучиш във тези тъй железни дни,
когато нелюбовното човечество
говори не със ласки, а с войни!

Ти искаш с нежност да спасиш живота ни?
Назад!Металът ще те сгази с бяс!
И теб,и всички твои донкихотовци,
между които първият съм аз.

Какво от туй!На риск,велика армийо,
родила всичко в своя порив висш,
света създала - нежния,коварния,
ти само можеш днес да го спасиш.

Със силата безкрайна на сърцето си,
със нежността създала векове,
без теб би празна литнала ракетата
към дваж по-празни,мъртви светове!

Дамян Дамянов

В последния ден на годината


В последния ден на годината


Годината след час
ще свърши. Нишката се омотава.
Едничък час, последният й днес.
Което беше живо време, става
във гроба отромонен ек без вест.
Очаквам няма аз.

Дълбока е нощта.
Едно око отворено дали е?
Тревожно блъска в тия зидове
изтеклия живот. Сърцето бие.
Прекарай тия сетни мигове
във бдяща самота!

Зад мен е пътят цял.
И всичко с хладен ум сега ме гледа
и се възправя като страж суров
на прага земен. О, полупобеда!
О, тежко рухнал дял!

Как вятърът с замах
кръстачката на тоз прозорец тегли!
Годината… Отлита с вихър тя,
а не изтихом като сенки бегли
да се стопи сред звездна яснота.
О ти, дете на грях!

Нима ти всеки ден
не чуваше ек с потаен намек
из бездната на пустата ти гръд,
где се ломяха камък подир камък,
когато там нахлуеше дъхът
на полюса вледен.

Кандилото без глас
трепти, гасней… Фитилът смуче жадно
последната му капчица елей.
И ти ли, мой живот, тъй безотрадно
изтля? Нима студена, черна зей
пред мене гробна паст?

Знам, моят клет живот
ще рухне вече във кръга, заключил
годината… Отдавна знаех аз.
И все пак туй сърце не се отучи
да пламва цялото в суетна страст.
Сега избива пот

на ужас без предел
по челото. Една звездица мигар
през облаците в миг не се яви?
Звездицата на любовта е сигур.
И тя с мъждив светлик ти се гневи,
че страх те е обзел.

Я чуй! Плющят крила.
Надгробен химн? Небесно ли ехтене?
Камбана нейде бий с блуждаещ глас.
О, господи, аз падам на колени —
смили се във последния ми час!
Годината изтля.

Анете Дросте-Хюлзхоф

вторник, 13 април 2010 г.

Пламтяща любов


Пламтяща любов


Ти искаш да знаеш защо ли
понякога тъй съм замислена аз,
така безразсъдна, без воля,
разсеяна тъй непростимо завчас.
Ти искаш без милост да знаеш
какво свидно нещо отдавна се крий
във скрина заключен, потаен,
пред който аз често стоя до зори.


Видях две очи, във които
лъчът се пречупваше като в поток.
И срещна ли друг поглед — скрито
си мисля за техния блясък дълбок.
Дори сред нивята вълнисти,
когато цветеца, откъснат за мен,
нарече ти „Окулус Кристи“,
аз пак спомних техния поглед вглъбен.


И тонът на глас един има —
дълбок, затрептял като екот от рог.
Той сякаш на подбив ме взима
и вред ме преследва тъй нежен и строг.
Недавна в сияйната зала
от писък цигулков терзана бях аз
и мигом, изтръпнала цяла,
във виолончелото чух оня глас.


А бих ли могла да забравя
оная и гъвкава, и яка снага
пред мене в самотна дъбрава
или по вълните далеч от брега?
Дори преди малко аз зърнах
как облаче, литнало в безкрайността,
разсея се, в дим се превърна —
и сякаш пак тая снага очерта.


И чуй, чуй накрая от мене
какво има в скрина заключен и тих:
там кърпичка, с кръв напоена,
веднъж посреднощ крадешката укрих.
Поряза се с нож той самия,
берейки ми вишни над стръмния ров.
И тъй сега двете аз крия:
кръвта му и мойта пламтяща любов.

Анете Дросте-Хюлзхоф

Станси за музика


Станси за музика


Няма хубост на земята
с теб да се сравни;
като арфа над водата
твоят глас звъни.
Той със своята магия
сепва морската стихия.
Нощните вълни замират,
спира да струи зефирът.


През морето засияло—
Златен лунен път,
то като дете заспало
движи свойта гръд.
Тъй духът се преклонява —
в унес той те обожава;
причиняващ ти вълнения
като морските течения.


1816

Джордж Байрон

понеделник, 12 април 2010 г.

Сонет


Сонет


Морето — с кораби осеяно бе то,
тъй както със звезди са нощем висините:
на котва в пристана почиваха едните,
сновяха другите тук-там, кой знай защо.


Тогава в залива съгледах чуден кораб;
дохождаше невям от приказна страна
и горд със своя ход и мачти, и платна,
като видение се плъзгаше в простора.


Той беше чужд за мен, за него чужд бях аз,
и с влюбен взор все пак следих го непрестанно:
по-мил ми беше той от всичко в този час.


Но дълго време ли тук щеше да остане?
Повея изведнъж и с полъха несмел
отплува корабът, на север път поел.

Уилям Уърдсуърт

петък, 9 април 2010 г.

На един дъб в Нюстед



На един дъб в Нюнстед


Когато садих те дълбоко в земята,
аз исках да бъдеш по-траен от мен,
да трепкат по клоните тъмни листата,
бръшлян да обвива дъба извисен.

Така от пръстта на деди мълчаливи
през детството гледах те с горди мечти,
а днес те поливам със сълзи горчиви,
сред бурени, виждам, посърнал си ти.

Откакто съдбата далеч ме отпрати,
в дома на баща ми стои чужденец
и в негова власт е сега участта ти,
додето получа за зрелост венец.

А с мъничко грижи как би се изправил,
със рани зарасли как би разцъфтял!
Но никой не те е след мен съжалявал —
кога пришълците са имали жал?

Мой дъбе, не грохвай — о, нека измине
Земята два кръга по пътя си стар,
аз тук ще се върна във пълни години
За среща щастлива щастлив господар!

И ти ще живееш, достоен и мощен,
над бурена, който държеше те в плен,
че в тебе животът запазен е още
и пак ще си сложиш нов накит зелен.

А твоята зрелост когато настъпи,
смъртта ще ме скрие във пещерен мрак,
но ти, ти ще трепкаш с листата си скъпи
пред тебе е времето немощен враг.

Над гроба ми век подир век ще минава,
ти все ще си моят шумящ балдахин
и друг господар ще посрещаш тогава,
когато под сянката дойде самин.

Или със сина си пристъпи полека
и с шепот покаже му белия кръст.
О, вярвам, че те ще си спомнят навека
мъртвеца, положен във старата пръст!

И тук, те ще кажат, туптя му сърцето,
тук песните пя си, тук в младост цъфтя
и тук ще почива прахът му, додето
на времето дните стопи вечността.

1807

Джордж Байрон

сряда, 7 април 2010 г.

Как искам пак да съм дете



Как искам пак да съм дете

Как искам пак да съм дете,
да скитам в наште пещери,
да плувам в синьото море,
да бродя в здрачните гори!
Не съм саксонец горделив,
на свобода съм се родил,
сред планините съм щастлив,
прибоят морски ми е мил.

Вземи ми титлите, съдба,
и нивите, орани с плуг —
презирам робските чада
ведно с угодниците тук!
Върни любимия ми бряг —
прибой на яростни вълни.
Там искам да се скитам пак,
тъй както в детските ми дни.

Все още млад, разбирам аз,
че тоя свят не е за мен.
Защо последният ни час
е с мрачни сенки обграден?
Сънувах сънища добри,
с блажени образи богат:
о, истино! — защо разкри
с лъчи омразни тоя свят?

Обичах — но останах сам;
дружах — но без другар съм днес.
Сърцето ми тупти едвам,
обезверен съм и злочест.
Макар че с вино някой път
лекувам болката в гръдта —
за кратко радва се духът,
сърцето гасне в самота.

О, тези да търпиш злочест,
с които злато, сан и власт
случайно те събират днес,
да пиеш в празничния час!
Душите верни ми върни
и чувствата от младостта;
и от сганта ме изтръгни,
че тя убива радостта.

И ти, обичана жена,
която всичко си за мен,
усмивката ти избледня
и моят дух е вледенен.
Спокойно ще се разделя
с разкоша тъжен, с пошлостта,
и тъй ще се задоволя
със тишина и доброта.

Аз мразя тоя хорски шум;
шума — не хората — презрях.
Жадува бездни моят ум —
ще му подхожда мрака в тях.
О, ако бях с крила роден,
то към гнездото си тогаз —
към Небесата — устремен,
се бих успокоил и аз! *

Джордж Байрон

*Последните четири стиха перифразират псалм 54 /Псалтир/: „И аз рекох: кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил.“

четвъртък, 1 април 2010 г.

„Балада за стария моряк“



Из „Балада за стария моряк“

Бях сторил пъклена постъпка аз
и зло тя нам ще навлече:
твърдяха, че съм птицата, убил,
вестителка на ветрове.
„Нещастнико, ти птицата уби,
вестителка на ветровете!“

Ни тъмно, ни червено, с лик на бог
сияйно Слънцето, изгря:
те рекоха: Ти птицата уби,
която носеше мъгла.
Такива птици заслужават смърт,
които носят ни мъгла.

Ветрец и пяна, волната бразда
зад нас се точеше една;
и ние първи влязохме в това
море на вечна тишина.

Ветрецът спря, видяхме скръбни как
увисват нашите платна.
Говорехме си, за да нарушим
загадъчната тишина.

В бакъреното пламнало небе
над мачтата по пладне сам
висеше слънчевият кървав диск,
от месеца не по-голям.

Без вятър корабът ни дни и дни
стоеше като прикован,
подобно нарисуван ветроход
въз нарисуван океан.

Вода, вода, отвсякъде вода,
дъските пукат се от пек.
Вода, вода, отвсякъде вода,
а жаден ще умре човек!

Морето гниеше. О, боже мой,
нима възможно е това?
Да, лазеха из калното море
от кал родени същества.

А нощем огньовете на смъртта
танцуваха във кръг, в зигзаг;
горяха с плам зелен и син вълни,
подобно лампите на маг.

Кой дух ни мъчеше, един от нас
можа в съня си да прозре:
той от страната на мъгли и сняг
следил ни беше по море.

От страшна жажда нашият език
до корен беше изсушен,
а в гърлото ни глъхнеше гласът,
от сажди сякаш задушен.

Ах! Ден проклет! С каква злина
ме гледаха и стар, и млад!
Те Албатроса мъртъв вместо кръст
провесиха на моя врат.

Самуел Колридж

Плачещи рози

Червени рози